Сражението при Наварин
През 1827 г. между Русия, Англия и Франция била подписана Лондонската спогодба, съгласно която Турция трябвало да даде на Гърция цялостна автономност. Турците, обаче, отказали да признаят конвенцията.
Тогава обединена корабна ескадра на Русия, Англия и Франция (общо 1276 оръдия) под командването на най-старшия по чин – британския вицеадмирал Едуард Кодрингтън, се насочила към залива Наварин в Йонийско море, където се намирал турско-египетският флот (с общо 2200 оръдия) под командването на Мухарем бей.
Турците били предпазени още от брегови батареи (165 оръдия) и 6 брандера (кораби, натоварени с барут и смола, употребявани като запалителни). Те отстъпвали на съдружниците по брой на линейните кораби: 3 против 10, само че доста ги превъзхождали във фрегати, корвети и бригове. Съюзниците имали съвсем двойно по-малко оръдия – само че пък ги превъзхождали по тренираност и подготовка на персоналния състав.
Кодрингтън се надявал единствено с проява на мощ, без потреблението на оръжие, да принуди съперника да одобри настояванията на съдружниците.
Турският флот бил издигнат в 3 редици и оформял сгънат полумесец. Тесният вход към залива и фланговете били прикрити от бреговите батареи и брандерите. Слабостта на тази ескадра бил дребният брой линейни кораби – най-силните воено-морски единици по това време. Турските оръдия били съвсем двойно по-вече от тези на съдружниците. Но те били най-много от междинен и дребен диаметър, които даже при такова числово предимство не можели да се съпоставят с мощната голямокалибрена артилерия на съдружниците.
Освен това, турските кораби от третата линия мъчно можели да стрелят заради огромното разстояние, неприятната видимост в барутния пушек и страха да не улучат свои кораби. Но като цяло турско-египетската ескадра била мощна и заемала относително добра позиция.
Отначало нито едните, нито другите имали желание да влизат в пердах. Турците разрешили на ескадрите на Англия и Франция да влязат в залива и да се закотвят в непосредствена непосредственост до турските кораби. Флагманът „ Азия “ на Кодрингтън застанал пред два флагмана едновременно – на турския капитан Тахир паша и египетският адмирал Мухарем бей. Британците изпратили до турците пратеник с вежлива молба да отдалечат за всеки случай брандерите – само че нервите на турците не издържали, умъртвили парламентьора лейтенант Фицрой и разкрили огън по съдружниците. Битката при Наварин почнала.
По това време съветската ескадра занапред навлизала в залива – и попаднала под обстрела на турските оръдия и крайбрежни батареи, нападнали я и брандерите.
Критична обстановка се развила и към британския адмирал Кодрингтън. Корабът му „ Азия “ се озовал под обстрел от двата турски флагмана и кораби във втората линия на съперника. Неговата бизан-мачта (задната мачта) била строшена, няколко оръдия излезли от строя. Количеството на повредите бързо се увеличавало.Точно в този миг на помощ пристигнал съветският флагман „ Азов “. Скоро корабът на Тахир паша бил изхвърлен на брега, а този на Мухарем бей изгорял. Били потопени няколко кораба от втората турска линия.
Но „ Азов “ бил заставен да се бие по едно и също време с пет противников кораба. Към него летели гюллета, картеч, брандскугели (свързани гюллета), даже части желязо и ножове, с които разярените турци зареждали оръдията си. Избухнали пожари, а пробойните се появявали една след друга. Ситуацията се подобрила едвам, откакто се доближили другите съветски кораби. Но на „ Азов “ починали 24 моряци, ранени били 67. Въпреки това, всеки изстрел на неговите оръдия попадал в целта…
Наваринското стълкновение завършило в 18.20 ч. Били потопени 60 турски кораба, а съвсем всички останали изгорели през нощта. Загинали над 8 хиляди турци.
Съюзниците изгубили 8 офицери и 171 моряци убити, също и към 600 ранени.
„ Наваринското стълкновение “, художник Иван Айвазовски, 1846 година. Снимка: Уикипедия
Причините за разгрома на турците бил две съществени неточности на тяхното командване. Първо, те разрешили на британските и френските ескадри свободно да влязат в залива. Второ, артилеристите им стреляли основно по мачтите и такелажите (въжетата) – само че това било дейно единствено в борба под платна в придвижване. Съюзниците обстрелвали корпусите на вражеските кораби и нанасяли доста по-големи вреди.
Флагманът на съветската ескадра „ Азов “ под командването на капитан 1-ви ранг Михаил Петрович Лазарев (откривателят на Антарктида) унищожил 5 турски кораба, в това число флагмана на турския флот. Сред тези, които се отличили на „ Азов “, били още и тримата бъдещи велики адмирали на Русия – тогава лейтенат Нахимов, мичман Корнилов и гардемаринът (курсант) Истомин.
За своите бойни подвизи линейният транспортен съд „ Азов “ станал първият в съветския флот, който получил кърмови Георгиевски байрак и вимпел, както и званието „ гвардейски “. Много старши фицери били наградени с съветски, британски и френски ордени.
Скоро след сражението адмирал Кодрингтън бил уволнен, тъй като британската политика по това време се състояла в поддръжка на Турция. Той се оказал добър адмирал, само че несъвършен политик. Тези интриги на ръководещите кръгове на Англия обаче не би трябвало да хвърлят сянка върху британските моряци и офицери, които безстрашно, доблестно и безкористно изпълнявали своя дълг в кървавата борба.
Гърция останала под цялостната власт на Турция. Султанът се оповестил за свободен от всевъзможни съглашения с Русия, затворил прекосяването през Черноморските проливи за съветските кораби и призовал към „ свещена война “ против руснаците. Резултатът бил, че през април 1828 година, 5 месеца след борбата при Наварин, император Николай I оповестил война на Турция.
Едва откакто Русия победила в тази война, с Адрианополския кротичък контракт от 1829 година Гърция, Молдова и Влахия получили автономност, като била доказана и дадената през 1826 година автономност на Сърбия.
